Ирландецът: няколко легенди в стихията си
Към " Ирландецът " на подходих доста скептично и предубедено. Въпреки премиите и номинациите за мен режисьорът към този момент 25 години (след " Казино " ) прави едно и също – повтаря се, самоцитира се и е безусловно привършен. Получи взе " Оскар " за римейк на хонгконгски филм!
Историята е позната – изчезването/убийството на Джими Хофа и наложителният вътрешен човек, който знае тайната и я е крие до смъртното си ложе.
Но... , заснет по нашумялата книга на Чарлз Бранд (с оценка 8.2 в IMDb, към този момент №159 във безконечната ранглиста на уеб страницата, с пет номинации за ) е мощен, вълнуващ и преливащ от сила и гений, с бликащи страсти и тежки морални алтернативи . Ал Пачино е напряко бурен, непостижим, великански като Джими Хофа. Лукавият, самоуверен и неуязвим профсъюзен началник с валчеста глава, неуместна прическа и интелигентно, хитро лице, който се е опълчил на президенти, министри и ФБР, уверен, че е дал на служащите достолепие, мощ и полагащото им се по право място в обществото. И е направил грешката да не регистрира, че когато се възползваш от мафията, и тя ще се възползва (двойно) от теб – ще те изстиска, унищожи и захвърли.
Джо Пеши като Ръсел Буфалино пък е органически и безапелационен, напряко се разтваря в облика на мафиот от остарялата школа – с дребно жилаво тяло, безукорен костюм, елегантни очила и изсечени като с длето черти, притежаващ някакъв кодекс на достойнството и блян към съгласие и компромис, избягващ спорове и кръвопролития. До един миг...
И тук стигаме до голямата и рожденна уязвимост на кино лентата – ужасяващото компютърно подмладяване. При Пачино и Пеши не е съдбовно (неслучайно те обират номинациите), само че при, в ролята на основния воин Франк Шийран, е напряко кошмарно. Той просто към този момент не е за тази роля (в началото би трябвало да е към 30-годишен), но я изиграва ослепително, като в най-силните си креативен години. Обикновен, твърдоглав, благонадежден, правилен, небиещ на очи, с едро лице, присвити хитри студени очи, мускулести ръце и необятни плещи.
Най-хубави са последните 30 минути (от цялостни три часа и двайсет до надписите), когато сякаш не се случва нищо и всичко към този момент е ясно. Франк Шийран, една руина, тъгува по хубавата си и образована щерка Пеги (Анна Пакуин), която не му приказва от десетилетия (и той знае защо). Изповядва се, мисли, терзае се: " Що за човек би провел подобен диалог?! ". Сладкодумният и доброжелателен духовник споделя нещо извънредно: " Понякога съжаляваме, без да усещаме страдание ". Така е и при Франк – той се е омърсил с чудовищно изменничество, направил е подъл акт, само че... не усеща нищо, няма скрупули и тъкмо това го мъчи грубо. Но знае, тъй като всеки има божията парченце в себе си и инстинктивно разпознава положително и зло, че е натоварил душата си с непростителен грях, от който избавление няма.
Историята е позната – изчезването/убийството на Джими Хофа и наложителният вътрешен човек, който знае тайната и я е крие до смъртното си ложе.
Но... , заснет по нашумялата книга на Чарлз Бранд (с оценка 8.2 в IMDb, към този момент №159 във безконечната ранглиста на уеб страницата, с пет номинации за ) е мощен, вълнуващ и преливащ от сила и гений, с бликащи страсти и тежки морални алтернативи . Ал Пачино е напряко бурен, непостижим, великански като Джими Хофа. Лукавият, самоуверен и неуязвим профсъюзен началник с валчеста глава, неуместна прическа и интелигентно, хитро лице, който се е опълчил на президенти, министри и ФБР, уверен, че е дал на служащите достолепие, мощ и полагащото им се по право място в обществото. И е направил грешката да не регистрира, че когато се възползваш от мафията, и тя ще се възползва (двойно) от теб – ще те изстиска, унищожи и захвърли.
Джо Пеши като Ръсел Буфалино пък е органически и безапелационен, напряко се разтваря в облика на мафиот от остарялата школа – с дребно жилаво тяло, безукорен костюм, елегантни очила и изсечени като с длето черти, притежаващ някакъв кодекс на достойнството и блян към съгласие и компромис, избягващ спорове и кръвопролития. До един миг...
И тук стигаме до голямата и рожденна уязвимост на кино лентата – ужасяващото компютърно подмладяване. При Пачино и Пеши не е съдбовно (неслучайно те обират номинациите), само че при, в ролята на основния воин Франк Шийран, е напряко кошмарно. Той просто към този момент не е за тази роля (в началото би трябвало да е към 30-годишен), но я изиграва ослепително, като в най-силните си креативен години. Обикновен, твърдоглав, благонадежден, правилен, небиещ на очи, с едро лице, присвити хитри студени очи, мускулести ръце и необятни плещи.
Най-хубави са последните 30 минути (от цялостни три часа и двайсет до надписите), когато сякаш не се случва нищо и всичко към този момент е ясно. Франк Шийран, една руина, тъгува по хубавата си и образована щерка Пеги (Анна Пакуин), която не му приказва от десетилетия (и той знае защо). Изповядва се, мисли, терзае се: " Що за човек би провел подобен диалог?! ". Сладкодумният и доброжелателен духовник споделя нещо извънредно: " Понякога съжаляваме, без да усещаме страдание ". Така е и при Франк – той се е омърсил с чудовищно изменничество, направил е подъл акт, само че... не усеща нищо, няма скрупули и тъкмо това го мъчи грубо. Но знае, тъй като всеки има божията парченце в себе си и инстинктивно разпознава положително и зло, че е натоварил душата си с непростителен грях, от който избавление няма.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ